загледах в тъмното
душата си.
потърсих планината
на мислите си.
в заревото на 
тъговитите чувства.
някой се усмихна.
не го видях, бързо
премина в редицата
на отлитащите същества
без душа.
кървав стана хоризонта.
адът не беше това.
това беше осакатената земя.
душата ми въздъхна.
опит за амин.
и потъна в един комин.
от дъното на комина
в тъмното.
загледах душата си.
нещо в нея сияеше.
музика.
тишина.
бледа светлина.
предлагат опция за рай.
а душата ми потъна
в съня.
там намери бодростта.
и отлетя.
лека нощ светлина.

07062017

сънят ми пее песен.
песен от средата.
сънят ми разказва,
мелодичен живот.
живот от средата.
сънят ми раглежда реалност.
реалност в средата.
сънят ми излита в пустотата.
там някъде отново намира средата. 
сънят ми сънува сън в нищетата.
тя е извадена от средата.
сънят ми вирее,в търсене на между.
сънят ми не лети в крайността.
той остава статичен. 
скрит в средата.
падна нощ.

08.10.2015г.

Започва игра.

Промяна от смъртта.

Прегръдка студена

в нощта.

Някъде плачат прокълнати деца от света  на  любовтта.

Опърпани облаци покриват

техните мисли .

Материала  целува тихо

тяхната празна душа.

Гонитба от нищото

в нищото.

Танц на лилави дервиши.

Децата гледат с празни очи

пълни с онази вечна пустота.

Слушат тишина придошла

от вселената на музика без ноти.

Капят сълзи върху мократа земя.

Мокрота на мокрота,

чисти детската тъга.

Огън носи пепелта

от техните тела.

Смъртта отвори своите

недра,

в секунда черна яма

погълна общата душа.

Заваля.

25.02.2012 г.

Измърморих сънят си

Пред орда умници

Те ме  разсипаха от бой

и шеги.

Разказвах им 

за провалените им мечти ,

мърморех за пронизаните им души,

а те ме биеха със стръв,

разливаха кръвта ми 

по улицата на омазаните си и малки мисли.

Ритаха разпокъсаното

ми тяло, късаха сиротната ми душа 

с мащаба на неволната си тъпота.

Усетих вкусът на собственото си тяло,

преди да целуна смъртта.

Погалих сънят си,

Усмихнах се на оставащите 

във живота умници

и продължих сред пълна яснота.

Чувах пълна тишина.

25.02.2012 г.

Застанах на било

Гледах към далечното сиротно село.

Гледах мегдана лилав и с горящи огньове.

Гледах танца на самотна самодива 

да поглъща нощта.

Облаците се снижиха 

над нея сякаш да целунат

хромираната и душа.

Очите ми се пълнеха

със сълзи от селската река

където бе събрана цялата

история на  множество

като тази жена.

Седях на билото.

Гледах самотното село.

Усетих ръка на хромираното си рамо.

Целувка, повей,

облаци галеха

единсвеното ми око,

а жената в бяла премяна

отлетя с пепелявите крака.

Покръсти я нощта.

25.02.2012 г.

Цветя.

Похабена от тютюн земя.

Гора.

Исъхнали клони

от висящи по тях тела.

Мечта

на разгонена жена

да умножи челядта

на тази прокудена

в черната вселена земя.

Аромат на самота.

Мълния удари .

Настана тишина.

Вятърът разнесе прахта

на последната девица.

Въздухът замря.

Остана пустота.

25.02.2011 г.

koala monah:

koala monah:

Ще бъда нов,

но не обичан.

Ще бъда мокър,

но със засъхнала кръв

по белия ревер.

Ще бъда извор

на незатихваща мисъл,

но няма да има корито

което да ме поеме,

за да може

някой след време

с неразбиращи очи

да каже,

че мене ме няма,

че аз

не съм бил,

не съм,

и няма да бъда

на тази земя

без време.

03.04.1992 г.

Заплакаха хората

в дяволската ситуация

на своето съществуване.

Заплаках и аз

защото Някой

бе ме Нарекъл човек.

Проливах кръвта си

защото,

Този,

Който бе Създал

и мен като човек

Разтваряше моите вени

и от изтичащата ми кръв

Създаваше моретата

на този свят.

После се намери

друг,

който ми каза,

че творец съм си аз.

Усмихнах се на това

и продължих

да се разхождам

в сладката тъма

на милото невежество,

да плувам

в кървавото море

на собствената си

самотна мисъл – творба.

03.04.1992 г.

Колко много платих

за многото думи

които измислих.

Колко малко получих

за малкото истини

които родих.

След това разбрах,

че съм ням,

нещо повече,

дори глухоням.

03.04.1992 г.

Гордо поеха

по пътя си,

глутница малки мъже.

Никой от тях

не видя

приготвеното

за всеки поотделно

въже.

03.04.1992 г.

Гладът настана,

след като

всички разбраха,

че умират от преяждане

и болка предизвикана

от сетивата.

03.04.1992 г.

Луната огря земята,

но последната

и отвърна с мрак.

03.04.1992 г.

Бледи светлини

на фона,

на изгарящата нощ.

Кървави сълзи

потичат

от небето

на умиращи очи.

Стенещи ръце

прегръщат

дяволските тръни

на неосъщтностените

мечти.

Питащи устни

умират

от натиска

на недовършени думи.

Всечко това

ще потъне

в безкрайността

на едно море

от цъвтящо безумие.

03.04.1992 г.

“...любовта - така осезаема след купона – клечеше в притихналия септемврийски следобед

и сърцераздирателно ги чакаше да престъпят чертата...” Ч.Ценов

...и те престъпиха чертата

на плахото,

на детското си

съществуване.

И гледаха в очите

на клечащата любов,

и виждаха мечтите

на умрялата си старост

превърнати в мрак,

в подлост,

в омраза,

в егоизъм,

родени не от нечия

принуденост,

а от нестихващо

безумие,

в прегръдката на две тела.

И те престъпиха чертата,

но не откриха любовта.

03.04.1992 г.

Утринна роса

от кръв

бе заляла

мъртвите тела

след поредната битка

между деня и нощта.

Дошло

от мъгливия изгрев,

едно момче

събираше

скъпоценности,пари

и основно часовници

от студените тела

за да може да оправдае,

ужасното безвремие

на тази земя.

Този акт,

малкият хром

повтаряше след всяка

подобна война.

Така с постянството

на мародерската си

душа

успя да пребори

времената,

безвремието подреди

в безсмъртие

и никога не остаря,

но накрая

се самоуби от досада.

Всичко е игра.

04.04.1992 г.

Заговори безкрая

на катраненото езеро.

Някой запали

клечка,

друг я хвърли

в недрата

на ужасяващата безметежност.

Пламна тишината,

след нея нощта,

накрая земята.

Хората,оглупели

търсят любовта

в пламаците

на безумното унищожение,

в стихията на земната тъга.

Малките деца

преди да умрат

отправят своите

малки молитви към небето,

натъжават го,

само,

само да заплаче –

лукава е тази молитва

за дъжд.

Едно от децата

дори се надигна

и удари небето

със силата на

детския си егоизъм,

но синевата не помръдна.

Заплака,

след голямото погребение

на зелената планета.

Заплака от смях.

Потопи тъгата,

след нея и нощта.

Всичко свърши.

Всичко се успокои.

Земята се събуди,

мъртва в руини.

05.04.1992 г.

Сляп.

Да.

Беше сляп.

Всички го наричаха

глумец.

Ритаха го

в слепите очи.

Биеха прегърбеното

тяло.

Само едно дете

разбра,

че той ги вижда,

вижда всичко

с белите си очи

и вика смъртта

на помощ

за да отмъсти.

Иначе всичко

щеше да застои.

05.04.1992 г.

парадокс

Бледо – розова реалност.

Кристална маса.

Бели стени.

Прашни стояха ръцете

на прозрачния плот.

От начало беше смут.

По средата –

дива изнервеност.

Три минути –

спокойствие.

Последно желание :

да ги зарови в калта.

Накрая :

Палачът ги отсече.

След края :

присъдата –

тези ръце прегръщат

света.

Не се разбра

кой ги погреба,

а имаше кръст,

забит в ридаещата

земя.

05.04.1992 г.

Пътят поглъщаше

стенещите пети

на умореният мъж.

Прахта запушваше

отворените

от жегата пори.

Слънцето любеше

безпирно

широкия лоб.

Пресъхналата река

се подиграваше

с глоемите,

бели,пясъчни устни.

Нещо между

въздух и огън

пробождаше

черните,

силни гърди.

Нещо в тази опустошеност

предричаше война,

предричаше кръв,

предричаше тъма,

предричаше буря.

И ако мъжът

издържеше на всико това,

щеше ако не друго

да почине,

да пие от кръвта,

а след това да заспи,

прегърнал нежно

своята самота.

05.04.1992 г

Сетивата се пробудиха

за да умъртвят душата,

да сплескат разума,

но в своя ход

се намериха зарити

под пръста,

превърнати

в храна

за подземни зверове.

Душата плака,

разумът се смя.

05.04.1992 г

Черно е.

Толкова е черно,

че чак побелява.

Тъмно е.

Толкова е тъмно,

че чак просветлява.

Една прозрачна река

така потъмнява.

Една реалност

се припокрива

с досадна действителност.

Едно добро

помага на злото.

Едно дете

убива старец

за да му помогне.

Един всъщност

ужасно досаден

кръговрат.

Кому е нужно

всичко това ?

05.04.1992 г.

Бял,

платнен таван.

Четири

тухлени стени.

Чист кристал – прозорци.

В това пространство

са внедрени

образи,

мечти,

а луната,

нея вълците я яли.

Тя робува на тъмата,

докато не я захвърлят

в недрата

на и без това дълбоко

уморената вселена,

където реалността

е покрита с лъжа,

където се крият

омразата,

любовта,

подлостта,

добротата,

иначе казано –

човешката душа.

05.04.1992 г.

Обгърна ме мрежата

на дивно незнание.

Когато се оплетох

до невъзможност,

разбрах

собственото си величие.

Останах така

цяла вечност

под властта

на знаещия в мен.

След това дойде

свободата,

след нея смъртта.

05.04.1992 г.

По пладне заваля.

Перата на гарвана

се намокриха

в мастилото

на собствената чернота.

Гарванът се усмихна

и отплува

като риба

в новосъздадената река.

Никой не го спря.

Нямаше суша.

Нямаше въздух.

Всичко бе само вода.

Странна игра.

Някой шумно се смя.

05.04.1992 г.

Една къща

с купища прозорци

потъва в мъглата

на неясна действителност.

Над нея танцува

нощта.

Дърветата плачат

с огромните си

сълзи – листа.

Обезумялата луна

преследва

собствената си пътека.

Звездите прогарят

прозрачния покрив

с огъня

на смъртоносните си

факли.

Облаците творят

реката от дъжд

с помощта на която

да удавят вечността.

Въобще всичко

около прозрачната къща

е в период

на една последна творба.

05.04.1992 г.

Черно е.

Толкова е черно,

че чак побелява.

Тъмно е.

Толкова е тъмно,

че чак просветлява.

Една прозрачна река

така потъмнява.

Една реалност

се припокрива

с досадна действителност.

Едно добро

помага на злото.

Едно дете

убива старец

за да му помогне.

Един всъщност

ужасно досаден

кръговрат.

Кому е нужно

всичко това ?

05.04.1992 г.

Разрони се буцата пръст

под тежеста

на босия крак.

Мъжки сълзи се прикриваха

под току що

завалелият дъжд.

Пътеката се точеше

като артерия

към сърцето

на една тъмна,

кървава

планина.

Натам бе тръгнал

мъжът,

да дири своята

изгубена душа.

И щом навлезе

в гората,

го обзе първом

една прозрачна

белота,

след това

затъна в блато,

самодивско блато,

блато от кръв,

кръвта на плачещи

самодиви.

Излезе

на самодивския бряг,

гол,

пречистен

и нов

да посрещне смъртта,

докато тази

която диреше

със сърцето си,

тичаше обезумяла

към върха

на самотната планина.

08.04.1992 г.

Тичам към изгрева.

Намирам мрака на нощта.

Откривам кръвта

на безсмъртни деца.

Гоня птиците на своята слепота.

Повалям омразата в шумът

на безобразна тишина.

Всичко завърши в една

лека самота.

19.04.1992 г.

Събудих се в скута

на огромна жена.

По устата ми

имаше мляко.

Разбрах,

че това е моята кърмачка,

за която бях мечтал

преди да се родя.

Тя само ме погали

за да се изправя

на старческите си крака,

после ме удари

със силата на ураган

за да падна в пръстта,

че да разбера как

някой ме е направил

преди много години,

векове

от кал и трева,

за да разбера,

че съм старец

кърмен от млада жена.

Тя е вечна,

а аз усмихнат,

с радост в душата

тичам към смъртта.

Да.

В това няма тъга.

08.04.1992 г.

Разкъсах портретите

поставени

в стаята на моя живот.

Залях ги с кръв.

Изгорих всички лица.

Убих всички деца.

Извадих едното си око

за да гледам

по – централно смъртта,

за да разбера,

че останали сме

само аз и Тя

на тази земя,

обречени

да водим война

един срещу друг,

всеки в своята самота.

16.05.1992 г.

смъртта на луната

Поглеждаш луната,

а нейните пътища

нахлуват като

кухи артерии

в тоята тревиста

действителност.

Нямаш сили

да заплачеш

защото смехът

е удавил за винаги

твоите буйни реки

от сълзи.

Виждаш

за последен път

как бледото кълбо

умира,

а след него

затънал в неистови мъки

целуваш смъртта,

изяждаш пръстта

и заспиваш.

16.05.1992 г.

диалог

Разхвърляни тела.

Орязани крила.

Една пустиня,

приела да стане

гробница

на тази земя.

Трима титани,

приели да станат

гробари,

сега приготвят

гробове

за малки деца.

Въпрос :

Какво ли очаква света?

Отговор :

Той сега за първи път

се ражда

в прегръдките

на нощта.

За това всичко измря.

21.05.1992 г.

Опърлени ята

вървяха по земята.

Огънят на небесата

им бе отнел

живота в голямото синьо

пространство,

и те заживяха

като хората

на два крака,

в непрестанно търсене

на парцел,

в който да заровят

изгорените си крила.

Това не беше мъка,

а най – обикновена тъга.

21.05.1992 г.

разходка

Осветена,

планината се събуди.

Прегърна

осакатеният храм

в своите обятия

и отново заспа.

Не след дълго

храмът умря.

21.05.1992 г.

Орязани дървета.

Вятърът поемаше

дрънченето

на градските фенери.

Сивата улица

целуваше мрака.

Вик

на презряна жена

разцепи

стената на нощта.

В този момент

настана вечна светлина

и всички ослепяха.

21.05.1992 г.

Всичко е пропито

от тамян и сяра.

Изгоря един храм

от слама.

Понесе се вой,

тежък,

непонятен вой.

Мъртвите деца

се събуждаха

в ръцете

на своите

майки – кърмачки

без Вяра,

без Милост,

без Нажда,

без Любов,

с черни очи,

събуждаха се за война,

за голяма,

за дълга и черна война

със смърта.

След пет хиляди години

война,

мрак,дъжд и тъга,

бе останал

един човек

на тази окървавена земя,

гладен

в своето безсмъртие,

той плачейки

расказа съня

за някакви хора,

загинали в името

на неговото

палаво безсмъртие,

в името на едно

безгранично безмислие.

Странно.

21.05.1992 г.

Някъде имаше плач,

по – скоро вик

през сълзи,

дори рев,

който изливаше

реки

от мъртвите очи.

Огън изгаряше

черните храсти на една виолетова пустиня.

Тя страдаше

в предсмъртен страх.

Накрая земята

избухна,

взриви се

и всичко утихна.

Само на хората им

пораснаха криле

и те останаха

да летят

в това празно пространство

наречено вселена,

останаха

просто така

да дочакат гладната смърт.

25.05.1992 г.

Пропътувах

толкова сънища,

за да стигна

до реалиите

на своята същност,

за да целуна

мъртвите мечти

на малките деца

които преди

да се родят

погребах

в последната година

от едно

човешко съществуване.

Всичко това

направих

в една прашна пустиня

и оживях.

30.05.1992 г.