Измираха бащите
на малкото село.
Танцуваха танца си
полуголи самодиви.
Жените на малкото село
отидоха в града
да търсят бащи
за своите деца,
но намериха места
под тъжните фенери
на мрачните улици.
Хорото продължваше,
хоро самодивско,
бавно,
тежко,
протяжно.
Усмихнати в своето
безумство,
самодивите се връщаха
по своите блата
с танца на мъжката тъга.
Пред портата на една
от селските къщи
остана жена,
красива в свойта самота.
Искала кръста си да скове,
а после да мисли
кой от пустото село да я погребе,
макар и гробарят да бе
един от бащите на лилавото село.
25.01.1992 г.
Есента,
повехнала и жълта,
състояние което
носи свойта красота.
Есента
и нейната плаха
похабена мощ,
танцуваха сега
под звездите върху
жълтите листа.
Този танц
разчистваше пътя
на последната зима
и смъртната и
бледност,
а иначе всичко си беше
както преди,
дори спряха да умират хора.
25.01.1992 г.
плач
Очи скрити
под огромно чело.
Ръцете разхождаха
нервните си пръсти
по гъстата черна коса.
Устата се отваряше,
бавно и точно,
с умерени думи
редеше въпроси и проклятия:
кое било нейна
любов,
кое било нейна
съдба,
чий плод са тези
деца,
които се раждат
вътре в тази странна
глава?
Докато сивите очи,
покрити от твърдия лоб,
разбраха как нищо не
виждат.
Попитаха само :
Къде точно се намира
мрака?
Защото трудно се
издържало на светлина,
а в този момент някой заплака.
26.01.1992 г.
Сън ме уби.
Сън беше и това
което името ми изтри.
Сън ме подгони
в неясната нощ.
Сън ме превърна
в прилепът лош.
Сън ме обагряше
бавно в кръв.
В този сън
аз видях
спасителна връв
по която с него
хванат под ръка
тръгнах да диря
душа,
която да ми каже,
че след смъртта,
дори в съня си
аз мога да видя деца
къпещи се в своето славно
безсмъртие,
без мъка,растейки
да създават света,
за който смъртните
понесоха кръста
на Един Богочовек.
Сън.
26.01.1992 г.
Пъстри пътища
водят към мрака,
следвани смело
от писък на сврака,
а в самите недра
на тъмата
гори неясна,ослепяваща,
една ужасна светлина.
Не,няма видения тук.
Просто тук нищо не
се вижда с очи.
Тук просто
никой за нищо не пита.
Никой дори не разбира,
кое светлина е,
кое носи името мрак.
Никой не чува
дали тишина е.
Тук всички са слепи и глухи,
но знаят все пак,
че не са луди.
26.01.1992 г.
Рибите проговориха наново,
щом видяха морето
да застава над небето,
разказаха,
че пак някой е обърнал
света.
От това не им стана
по-леко,
нагълтаха се с вода
и умряха.
Преди поне си мълчаха.
26.01.1992 г.
историята на един хром
Беше малък.
Беше палячо.
Имаше гърбица на три нива.
Лудост в погледа
и мрачна тъга.
Ръцете му раздаваха
погнуса.
Очите му гледаха,слепи
навътре в собствената му
глава.
Там диреха една
отдавна мъртва душа.
А някой разказа за него,
че преди да се превърне
в тъжен ходещ труп,
в царството нямало
по-красив шут.
Нощта и този път не се
разплака,
тя просто се смя,
а после го целуна и прибра.
26.01.1992 г.
Момчето направи лодка
и пусна я в калната локва.
Само след миг всичко се превърна в пустиня.
Сред дюните на нощта
издуваше платна лодката
на старец беловлас-
пророк на смъртта.
А хората говореха,
че зад гърбът му видяли пирамиди,
но това май е лъжа.
26.01.1992 г.
Морето погълна тялото ми,
но само до кръста.
А от кръста нагоре,
бях подвластен на
небето.
Но когато земята привърши
Аз отлетях на друга планета
26.01.1992 г.
Вятърът прекърши дървото,
а то благодари за възможността поне
клоните му да се
разходят и да видят част
от света,водени от тази стихия,
пусна сълза и щастливо умря.
26.01.1992 г.
Сън №...
Платена жена ме пресрещна.
Объгрна ме с огромни ръце
и ме повлече под фенера,
където разбрах,
че съм влюбен
в една червена светлина,
коята ме обгръща
с огромни крака.
А после коридори,
пилони,
фанфари,
тъмнина,
а в края зелени поля,
обратна пътека,
на кято построили
врата,
но тя била вход към
смъртта,
страна ирония - игра.
След всичко това се събудих.
Сух.
А мислех,че ще плача,
че ще се намеря
удавен в собствената си сълза.
Не.
Просто ме боля.
26.01.1992 г.
Сътворих безмислие
и то наистина бе тотално.
То бе безмислие -
творба на титан.
То е войната,
която водя със средата.
Това безмислие
съгражда ново битие,
не на хора свръхтакива
или богове.
Това безмислие
е величие от векове,
но дадено на целящите
да го постигнат.
Създадено е за тези
които искат
да
преминат отатък средата
без помощта на
нериличното познание.
Създадох безмислие.
26.01.1992 г.
Спасиха живота
на малко дете,
а нужно ли бе да
правят това.
Сега то ще бъде
съдено за греха,
онзи вековния грях,
ще бъде съдено за страха,
онзи страх от смъртта,
който навява тъга.
Ще бъде съдено до века,
а след като умре,
ще го бият,
ще го мъчат,
ще гори на кладата
на совствената си греховна,
човешка
душа.
И всичко това защото някой
искал да спасява детето,
да го превърне в смъртен мъж - и до кога?
Защо ли ми спасиха живота?
Сега вече порастнал,
правя своят опит да се спогодя със смъртта,
та нали в мен живее страха,
онзи страх от вековете
побит в нашите смъртни
човешки тела.
Не искам никога да казвам :
“аз умрях”.
А дали ще стане така ?
Тази дилема ще оставя в мисалта на бялата
жена.
26.01.1992 г.
процес на съзнаване
Трябваше ли
да гледам нощта,
за да видя звездите ?
Трябваше ли
да съзерцавам деня,
за да разбера,
че светлината на
слънцето се крие
под мечтите на сивите
облаци ?
Трябваше ли
да потърся Бога,
за да провидя,
че и дявола вярва истински
в Него ?
Трябваше ли
всичко това да се случи,
за да проумея,
че живея кято мъртвец на тази странна творба
наречена – земя.
01.02.1992 г.
Блудната ми съвест
пак се люби с мрака,
за да разбере,
коя е светлината
скрита в неговото
черно наметало.
С методи на проститутка
тя постига всичко,
знаейки,
че ще гори на кладата
като магесница порочна,тръгнала да гони
царството недостижимо
за омърсените със знание
души.
Аз наблюдавах този стрмеж.
Виждах всичко това.
Аз плаках на погребението
на тази странна жена -
моята нечиста съвест.
Мисля,
че и Бог заплака.
Защото над могилата
внезапно заваля.
той
Реши да промени
живота си.
Премина ловко
границата
между земята
и небето.
И само звездите и
всички планети,
видяха това,
как той си прибра душата
в джоба
и умря.
02.02.1992 г.
Марш.
Последният,
който щеше да
чуе земята.
Тропот.
Подковани ботуши
подгониха тишината.
Тълпа.
Тя изпращаше
децата на война,
да се бият
и да умрат
в светлината на
обезумялата си старост.
Кръст.
Той посрещаше
телата
на останалите живи
от войната.
Процес.
Той вещаеше
това развитие без край.
Сълзи.
Те подсказваха на Ной
да приготви новия
ковчег,
в който да приюти
само мъртъвци,
съживени
от неистовата сила
на борбата,
разплакала дори
смъртта,
а след това
да полети
към небесата.
От там да падне
и да се разбие
в нощта на
собаственото си величие.
Тръбите замлакнаха,
земята и тъмата
изслушаха заедно
последния марш
на безумството.
Тишината се завърна -
владетелка на тези места,
някой нейде проля
сълза за смъртта,
погребаните войни
проплакаха
своето тъжно – Ура.
06.02.1992 г.
преход
Една висока дама
с тяло без размери,
с огромни крака
и счупени ръце,
с глава,
но без лице,
облечена в чувал,
посипала се цялата
в пепел,
прегърна моята китка,
дръпна ме и поехме
по прашният път
на някакво
страшно безумие.
През цялото време
по пътя усещах ужасното
бреме,
кето носех
на плещите си.
Ходилата ми бяха
станали огромни,
а тялото съхнеше,
превръщаше се
в пепел
от прегръдката
на тези две
прекършени ръце.
Не се противях.
Но тя изпитваше неистова мъка да ме води
по пътя
на собственото ми безсмъртие.
Пътеката беше
без край,
тя ме помоли да я любя
в тази ужасна мъгла,след това остана
легнала на земята
и зачака да я покрие
прахта
на тъжната последна
любов,
а аз продължих по пътя
сам
да гоня маранята
на своята
детска душа...
16.02.1992 г.
човекът
Затънал
в мрачния кратер
на невзрачното си
битие,
той измерваше
размерите,
на собственият си
кошмарен ад.
Ослепен от мрака,
мереше с клечки
все по продължение
на светлината.
Слизаше.
Надолу.
Все по надолу.
Ставаше тясно.
Все по тясно.
Накрая стъпи на земя,
но не можа
да се изправи
на крака,
не успя,
да помръдне
в тази черна теснота.
Той стоеше
коленичил
в лоното
на своят собствен кратер.
Заплака,
а сълзите му се превръщаха
в пещерни реки
които носеха
вода и живот
на новите хора
израснали на тази земя
след
последният
ужасен потоп.
Последният човек
се бе превърнал
във фонтан.
16.02.1992 г.
очакваха краката
на пияния мъж.
Той тръгна,
заплете нозете
на своя живот.
Остави косите си
на вятъра да ги люби.
Очите си вдигна,
погледна напред –
само поле и мараня.
В далечината не се виждаше
нито хълм,
нито планина.
Само равнина.
Пустиня.
Пясък.
Тишина.
Мъжът усети,
че е на правилен път,
извади шишето и пи.
Пи жадно
под лъчите на ужасното
златно кълбо
и пак се заплете,
и когато падна мъгла,
той виждаше ясно,
кръста към
който го водеше
пияната му душа,
отдаде се всецяло
на онази
тъмна самота,
която му каза
да вземе четири пирона
и сам да се разпъне
на тази дъска,от която някой бе издялал
кръста на неговата съдба.
Но той извади отново
своят кожен мях
и пи,
пи,
пи,
след което падна
в прахта
и заспа под собственото си разпятие и под
тези ужасни,
парещи лъчи
на жълтия диск,
който след наколко дни щеше да падне
и да изпепели тази земя
и пияният и мъж.
16.02.1992 г.
Вятърът угаси
последния фенер
на мръсната улица.
Тъмнината донесе
своята кошмарна
чистота.
Утрото разцъвтя,
обливайки с мусор
ходещтата мъртва тълпа.
Денят допусна
облаците да го оцветят
в сиво и седна кротко
да чака нощта.
Пред фенера
бяха поставили
мъж, да го пали
въпреки непокорния вятър.
На реверът му
със златни букви,
извезани,
пишеше –
подпалвач на фенери.
16.02.1992 г.
Паякът прегърна
мухата,
като и предложи,
ако може да ходи по
неговата мрежа,
да остане да живее
при него.
Тогава тя сама
му влезе в устата,
а паякът заплака.
Бе обречен да плете мрежите на ужасната си
самота.
Скочи на земята
и там го смаза
първата излязла
на разходка жена.
16.02.1992 г.
синът на зевс
Отекваха стъпки.
Оставяха мрачни,
дълоки следи
по жълтия пясък.
Скорпионите превръщаха
тези следи
в гробници
на своето
ужасяващо самоубийство.
А титанът продължаваше
умерено да крачи,
потънал в морето
от мисли,
с поглед зареян в небето,
което се кани всеки момент да заплаче и да
зелее
тъжната пустиня с кървав
дъжд.
Да одави този красив гигант,
тръгнал да си търси
по-широко място,
където да издигнат
неговата каменна могила –
първият гроб на един
отхвърлен,
но не победен бог.
16.02.1992 г.
Дупките запушиха с кал.
Като в приказка
възкръсна калното момче.
Без да разбере,
че калта замесена е
не с
неговата кръв,
а с кръвта
на умрялата му майка,
с кръвта
на неродените деца,
с кръвта
на раздиращата го любов,
на смазващата самота.
Тази кал омесена от
подлост и безсилие,
окъпана в ужасната,
в дивната омраза,
бе всъщност аза ,
разтопен в плахата
душа
на вече грохналия старец –
той бе роден от вечността.
19.02.1992 г.
Погледна.
Къде ?
Навътре.
Какво видя ?
Много вода.
Друго ?
Кал,много кал.
После ?
Отвърна очи
от светлината
и ги впери
в мрака,
без да разбере,
4е е ослепял.
19.02.1992 г.
между две...
Раздран се видях,
опънат между две
дъски.
Разкъсан между две
любови.
Видях се как
целувам две жени.
Видях още,
как излизам
от две утроби.
Видях отсрещния,
който беше досущ
като мен.
По-малко раздран.
Той гледаше и викаше
с глас :
“Господи,това съм аз ?
Този насреща,
това дебело,
разплуто,
грозно,
тъпо,
недодялано,
поставено
винаги между
или по средата...,
Господи благодаря Ти,
че подлецът насреща
съм аз !”
Видях го.
Послушах още малко
странните брътвежи
на не по-малко
странното ми аз
и още мъничко ми
бе необходимо да го разбера,
но уви сега
трябва да отлитам.
19.02.1992 г.
къс разказ
Морето погълна
малката къща.
Стопаните ги
изселиха на време.
Пратиха ги
да живеят на
друга планета.
На тази планета,
мъжът бе станал Цар,
пиеше без спир
ужасно много спирт,
ядеше камъни и кал,
прибираше се при своята
царица
и я любеше неуморно,
властно
и красиво,
за да може тя да роди
нови обитатели
на тази нова за тях
земя.
Мина време,
обитателите се родиха,
но само мъже,
нито една жена.
И те измряха бързо,
поради некачествения асвалт който ядяха
на тази планета.
И всичко свърши.
Истината е,
че момчетата умряха
от глад и тъпота,
без да познават
своите майка и баща.
19.02.1992 г.
ситуация на очакване
Усмихнат нблюдател.
Очи,
прикрити
с тъмни стъкла.
Дълго палто.
Големи крака.
Деликатни,
дори красиви ръце,
разкриваха настронието
на чувствителните устни.
Той чакаше
нещо да се случи на градският площад,
осеян с трупове
на летящи мишки,
гарвани
и врани.
Той питаше
за някаква жена,
лечителка на душевни
рани.
През цялото време
стоеше
на едно и също място,
беше прикован
на паважа
с големи железни
пирони.
Той винаги
задаваше въпроси,
с усмивка
и насълзени очи.
Този човек
чакаше Херакъл
да премахне черните пирони,
след което Ной,
да го подбере и спаси,
срещу добро заплащане
в големия кивот,
където казват имало
и жени.
Той чекаше толкова много
чоеци,
че не разбра,
кога хората от града
го бяхя заляли с бронз
и бетон,
за да създадат символа
на очакването.
19.02.1992 г.
Вятърът разголваше
плахите мисли
на моята глава.
Пясък покриваше
моето име.
Аз обезумял,
крещях,
че съм пчела,
на която
никой цвят
не ще да угоди.
В мъгла ослепяха
моите очи.
И заплаках,
когато разбрах,
че дори
и слепец,
виждам
онези черни гори,
скрити дълбоко
в нежната ми кухина.
Удавих се,
в реки от сълзи,
за да се пробудя
все така недъгав
на дъното
на собствената си зора.
Продължаваше да духа
силен вятър.
Продължаваше да ме покрива пясък.
Продължавах да крещя.
Продължаваше да е мъгла.
Само бях излекувал
тази лека слепота.
А сега ?
Сега ли ?
Сега
просто съжалявам,
но какво от това.
19.02.1992 г.
Танц продължил
хиляда години.
Танц на влюбени
самодиви.
В тези хиляда години
внедрен бе
и моят живот.
В тези хиляда години,
кълнове пускаше
и моето диво безумие.
В тези хиляда години,
горските жени
ме любеха
с мрачни,
усмихнати погледи.
В тези хиляда години –
година след година
отнемаха
моят живот,
в полза на своите
утроби,
за да се родят
моите мисли.
Тогава,когато
аз ще съм мъртъв,
завършил танца си до
последната нота
и минута.
25.02.1992 г.
или писмо до А.
Зелени очи.
Показват
своето сиво олово.
Недотам червени коси
растат
сред черния мрак
на все още
невзрачно оформени
мисли.
Погва те.
Бягаш
от твърда сериозност.
А след това
крещиш обезумял :
“Аз те харесвам !!!
Защо ме бичуваш ?
Та аз нищо не усещам !
Та аз съм онази скала
на която приковали
човека поради
глупашка любов”.
Да.
Ти си красива,
но тези неща носят
своята смърт.
Бъди все така весела,
а аз ще удуша
своята нежност,
тя май и без това
е полумъртва.
А ти крещи,
крещи.
Аз все пак те харесвам.
целувки : твой Гвидо.
25.02.1992 г.
Потънал в прегръдката
на мрака.
Обиграден от пясъка
на жълтата пустиня.
Запали огъня
на своята воняща мисъл.
Прочисти всички коридори
на вехтото въображение.
Отприщи водите
на прозрачните си сълзи.
Прегърна през рамо
измършавялата си самота.
Погледна към
озъбилите се звезди.
Извади си едната ръка.
Откъсна я.
Закуси със собствената си
тъга.
След всичко това,
Стана
и бавно пое по пътя,
без да забелязва
скорпиона,
без да усеща
неговото жило
дълбоко забито
в красивата му глава.
След векове
се разбра за неговата
среща със смъртта.
25.02.1992 г.
Време за сватби.
Наложиха черното
було.
Облякоха късите
сватбени панталони.
И боси поеха
по гладкия асвалт,
преди някой да го
е изял.
Мрака посрещаше
всяко едно от
безцветните шествия,
а след това
ги захвърляше
в теснотията
на белия ден.
Настана време.
Време за сватби.
Но нямаше време
да се раждат деца.
В лилавият град
върлуваше чума.
Тя остави само
двама сватбари,
с тяхната любов
да продължат света.
Те бяха последните изваяни от кал и тъга,
мъже на града.
26.02.1992 г.
Няма секунди.
Няма минути.
Няма часове.
Няма дни.
Няма нощи.
Няма седмици.
Няма месеци.
Няма години.
Няма векове.
Няма ери.
Няма време.
Няма безвремие.
Няма съществуване.
Тук останаха
някакви същности,
покрили своето безумие
с красотата
на безмисленият си живот.
Не.
Тук отдавна няма живот.
Тук има
само покрити мисли
и усещания
от булото на мрачна
светлина.
Не се разбра,
кой е запалил
тези огньове,
но и тях вече ги няма,
последният дъжд ги удави.
Вече наистина
няма нищо.
Дори нищо.
26.02.1992 г.
Безлюдна ситуация.
Горчива самотност
прояждаше мъртвото
тяло.
Съживена от тъгата,
душата проходи
като пале.
Израснаха и счупени криле,
тя ги премахна.
Прие предложените и
хриле,
за да се гмурне
до дъното на едно
море,
което криеше
дивото величие
и мъртвото мълчание
на осакатени хора и мечти.
26.02.1992 г.
а.
Зелено око.
Сив ирис,
доказваше
нежеланията
на стопанина –
жена.
Разказът
бе прекъснат
от косата,
която
покри
тъгата
на това
брутално,
отчайващо
зелено
кълбо.
06.03.1992 г.
Нарязаха дланите ми
с остър бръснач.
Захапах болката.
Гледах кървавите пътища
по които трябваше да тръгна
към окаляната си душа.
Впивах жадно устни
в черните рани,
след което плюх необуздано
в безкрая тази кръв,
родена от страстта на двама.
Прегръщах тази болка.
Обичах този мрак.
Пих от чаша кръвта си,
но не заплаках.
Питах с крясъка
на духът си :
“Защо е това”?
Търсих с тъгата
на мисълта си :
“Къде е това”?
Но от отговори
просто вече
нямаше нужда.
06.03.1992 г.
Отправили своите
очи на някъде.
В някакво
мътно безмислие.
Покриваше ги заревото
на последният им ден.
По тях танцуваха
лъчите
на последното им слънце.
Последната им нощ
галеше
техните здрави тела.
Един от мъжете
тогава запита :
“А накъде след това”?
Другият му отговори :
“Ти първом целуни
смъртта”.
Отправиха смелите си
очи и към тази жена,
но уви,
от този поглед
тя умря.
06.03.1992 г.
Свалиха златната
верига,
стегнала здраво
врата на детето.
Разтвориха
малката бяла глава.
Пуснаха всичките мисли
в сивия хаос
на тази проклета земя,
но никой не успя да
издържи на тази лавина.
Остана само детето,
весело да живее
в своята бяла самота.
06.03.1992 г.
Потекоха реки
от кръв.
Повтаряше се нещо
преживяно.
Само други пътища
сега се кръстосват,
по-неравни,
по-непостоянни.
Иначе очите
на небето
посивели от старост
все така плачат.
От жаркият огън
на слънцето ги боли.
Нощта все така
продължава
да се появява
в точен час,
като че ли
е ръководена от Бога,
а не от дивото безумие
на хилавият Му
противник.
Но и този акт
ще бъде удавен
в кръв,иде времето
за вечен живот,
но преди това
тези като мен
ще измрат,
за да се пробудят
в своето
дивно величие.
06.03.1992 г.
бързо по опушения
калдаръм.
Стопанинът бе пял
цял ден на своите биволи.
Сега ги водеше
към опияняващия сън
на тяхното нощно съществуване,
а самият той отиде
да изпие своя дял
от черната мъка
на кошмарната мисъл
която прояждаше
главите на малкото
останали живи мъже
в прашното село.
Влезе в кръчмата,
пиян от музиката
която бе творил
за мълчаливите очи
на своите животни.
Седна.
Пи.
Пи,
за да изтрезнее
в тъмнината
на окървавената си
самота,
за да може рано сутринта
да стане
и да избие
своите животни
с новата си песен –
за смъртта,
създадена
в нощта на предсмъртно,
огнено пиянство.
Дълго плака след това
старият биволар.
06.03.1992 г.
Дни.
Продължават
своето пътуване
под едно и също
слънце.
Би било добре,
поне луната
да не стоеше сама
в прегръдките
на черните нощи.
Би било добре,
звездите
да бяха луни.
Би било добре,
дните
да не раждат
ново безумие.
Би било добре,
нощите
да не покриват
дневното безумие
с досадата
на своето безмислие.
Би било добре,
небето,
слънцето,
луната,
звездите
да не плачат
заедно.
Би било добре,
да не вият псета
в сивотата
на отминало
съществуване.
Би било добре... .
Слава на Бога,
че не е добре.
06.03.1992 г.
Обезумял от болка,
раздавам
своя гърлен рев
на глухите
около мен.
Боли!
О,как боли!
Току що изрязоха
с тънък бръснач
моите мечти.
Крещя!
Меря се с дивия вой
на кварталните
влюбени котки.
Боли!
О,Боже,как боли!
Но не знам от какво,
та нали си откраднах
нови мечти!?
Крещя!
В Лицето
на Този,
Който не Давал,
простосмъртните да
видят
Неговте очи.
Боли!
О,Господи Мили,
Как боли!
Искам мечтите си,
пък макар и похабени!
Искам да се върнат
в калта на големите ми
човешки очи.
А после,
тихо,
мълчаливо,
без нито звук
ще крещя
о,Боже,Господи,
Боже Мой
как неистово
боли,
Прости!!!
06.03.1992 г.
светеше лампа.
Нейната светлина
разказа за силата
на заспалата
под нея жена.
Таванът,
в своята белота,
оспорваше
расказът
на тази жълта светлина
и разкриваше
на своя екран,
слабостта,
която умъртви
жената,
стояща
на централно място
в спора на две
неодушевени същества,
които ясно разбираха,
4е старият дом и те самите са в ръцете на
смъртта.
Странна тъга.
06.03.1992 г.
погълна
всичко на света.
Хората станаха
риби.
Мълчание се възцари,
и тишина върху
наводнената земя.
Бог Каза.
«Това Е Добро»,
а след това Заспа.
И без това Неговата
Седмица отмина.
По добре да Почива,
до като отмине
всичко това.
08.03.1992 г
Започна
блатния сезон
на моето прекрасно
съществуване.
Отново
попадам в калта,
за да прочистя с нея
заболелия стомах.
Отново съм дете,
което с раждането си,
убива незнаен старец,
за да го смени по пътя
към смъртта.
Отново ,
затънал в страх,
изписвам
името си
с всичките му букви
по браздите
на женска ръка,
която посичам,
усмихнат
в неясна мъгла.
Отново дочувам
ударите
на кафяват пръст,
как засипват
моята тъжна душа.
Отнаво забравям,
че ще бъда
разпънат на кръст.
Отново разбирам,
единствената,
светла зора,
в която ще се пробудя,
съвършенно сам
на тази земя.
06.03.1992 г.
Намирам мрака на нощта.
Намирам кръвта
на безсмъртни деца.
Гоня птиците
на своята слепота.
Повалям омразата
в шумът
на безобразна тишина.
Всичко завърши
с една лека самота.
19.03.1992 г.
Влязох в деня,
толкова гол,
колкото
ме бе оставила
нощта.
Оставих сънят си
и разхлабих въжето
около врата си.
Стегнах здраво
оковата на крака си.
Избодох очите си,
за да мога
да се взирам
в сивотата
на ужасно – набраздения
си мозък.
Отново разходих
мечтите си,
преди да разбера,
че плувам
в окървавените води
на реалността.
А после :
преди да заспя,
някой ме дръпна
и помоли,
да забравя
утрото и деня.
Аз се усмихнах,
готов да заплача.
На края изядох нощта.
22.03.1992 г.
Изправени
сред жълтия пясък.
Обагряха
своята любов
с кръвта
на сгърчените си тела.
Крещяха
в екстаз
пред очите
на смутената пустиня,
а вятърът
копаеше гроб,
в който
да зарият
собствените си души.
Така,останали
бездушни,
те творяха
своите деца,
затънали
в безсрамната локва
на първия дъжд,
който заля
това ужасно,жълто
пространство,
където израстваха
злодеите
на една луда,
безумно – жълта любов.
Двамата старци
умряха
в прегръдките
на своята дивашка
омраза.
Пустинята пак остана
Пустиня.
22.03.1992 г.
Осветената стая
и старата маса
слушаха историята
на пропития,
от смъртен страх
мъж.
Той разказваше,
за това,
че е бил гол,
за това,
че тялото му е било
обсипано в белези.
След кето
изтръгнали
корените
на смълчаната душа,
а очите му
запълвали със сълзи
коритото
на пресушената река,
в която
щяли да го давят.
Разказваше,
че преди да умре,
видял
утробата
на своята майка,
силата
на своя баща,
която била пропиляна
по празни дела.
А подир всечко това
попаднал
в кшмарно - осветената
стая,
където
станал роб на страха
и любовник
на собствената си,
смрачаваща самота.
На края
разбра,
че е онемял в тази пустота.
22.03.1992 г.
От другата страна
на моят прозорец,
видях нощта
да се разголва
над света,
в който
казват,че живеем.
От другата страна
на това мръсно стъкло
бяха изписани думите :
“от великото до
смешното
има само крачка.”*
Все там гледах.
И не разберах.
Защо винаги минавам
отвъд своя прозорец?
Защо потъвам в нощта?
Защо чета мисълта
на този който не познавам?
Защо диря
в прахта на това стъкло
собствената си илюзия?
Питам се.
Защо още не съм
счупил тази прозрачна
преграда?
Сигурно и това
ще стане,
но преди да разбера,
че няма да умра.
22.03.1992 г.
*Н.Бонапарт
Стоеше гол.
Дъждът размиваше бавно
тихите му мисли.
Мина
някаква каруца.
Той се обърна.
Погледна.
Изпрати я с поглед,
и умря.
22.03.1992 г.
Ден.
Сива безметежност.
Преливащо безумие.
Изнасилен плач
на облаци.
Мрачното слънце
вещае появата
на своята бледолика
сестра.
Всичко завършва
влагата
на една лепкава нощ.
22.03.1992 г.
Мечтите ми се сблъскаха
с очите
на една умираща лястовица.
Заридах.
22.03.1992 г.
Търсех реалността
на някакво битие,
но уви някой
бе унищожил сетивата ми.
Бях безплоден,
просто стерилен.
Не можех да раждам.
На всичко отгоре
и това безмъртие!
О,Боже!
22.03.1992 г.
Удавиха болката.
Появи се страхът.
След като го изгориха,
настъпи хаосът
на тяхнята любов.
22.03.1992 г.
Гледайки небето,
разбрах
какво става
под земята
след смъртта.
22.03.1992 г.
Очи.
Зелено.
Разговор,
разрешен
от ръцете.
После.
Умора.
Омраза.
Подлост.
Страх.
Самота.
Ето го
аза.
Той е прегърнал
смъртта.
22.03.1992 г.
Стана приятел
на птиците.
И хората от селото
го намразиха.
Не му позволиха
да каца на земята.
Той се разплака,
а след това се смя.
На края отлетя
там където
ще му позволят
да докосва земята
и да люби своята мечта.
22.03.1992 г.
а.
Удавих се
в зеления поток
на твоите очи.
Изсъхнах след това,
тъй както
корена
в старата земя,
занитил любовта
на своето
прекрасно съществуване.
30.03.1992 г.
а.
Дните хапеха
твоята червена
коса.
Галеха мисълта
на твоите мечти.
Нощите прогонваха
добротата.
Ти ставаше демон
на творбата.
Правеше всичко
за да станеш
отново добра
през деня.
Накрая ти усвои
тишината,
но вече не си
спомням,
дали заплака.
30.03.1992 г.
Някой изби
всички птици
на земята.
Музиката
след това
изчезна
в недрата
на затихващата
вселена.
Настана тишина
за вечни времена,
дори и хората
онемяха.
30.03.1992 г.
един въпрос
Колко ръце стиснах,
за да усетя
мъртвото начало
у хората
които още
не се бяха родили
на тази земя?
30.03.1992 г.
Тази история започна
в най-отдалечения
и тъмен край на гората.
Там пред една
угасваща жарава.
Стоеше сама жена.
Тя изпиваше бавно
последния спирт
на покойният си мъж.
Гореше голото си тяло
с едри буци жар.
Ядеше тревата.
Наведена,посипваше
косите си с пепел.
Това не бе страдание.
Това бе най-голяма радост
за мъртвото тяло
и тъга за една отлитаща
душа.
Когато приключи
с всички ритуали
жената стана самодива
и се включи
в последното самодивско
хоро,
преди гората
да посрещне смъртта
на танцуващите жрици
в собствените си пламъци.
Небето избуча,
но пак не заплака,
подари просто
тази история на нощта,
която я удави в тишина.
30.03.1992 г.
Дъжд заваля
в малкото село.
Децата излязоха
голи
да се къпят в калта.
30.03.1992 г.
Песента
на нестихващия ужас
кънтеше леко
в недрата на нощта.
След миг
всичко привърши.
Възцари се
поредната тишина.
На яве излезе певецът.
Съсухрен,беловлас,
той бе пял цял век
своята смразяваща песен.
Бе разказвал в песента си
историята
на полуживте души,
живяли в една мъртва епоха.
Бе пролял много сълзи,
защото не знаеше
кой ще го смени,
защото не знаеше,
че е последният
на тази
студена,
мрачна,
мъхеста земя,
защото не разбра,
че след като
самият той
я е сътворил,
че след като
самият той
е доунищожил
вярващите в него
полумъртви души,
сега ще трябва
като бог-творец
на своя странен свят
да остане
сам и безсмъртен
в мъртвата тишина
на своята
умряла творба.
30.03.1992 г.
Мрака на луната
освети бледата пустиня.
Всичко потъна
в бледо-жълта красота.
Пясъците тичаха
в тази черна тишина,
водени от ветровете
някаде в безкрайността.
30.03.1992 г.
Седяхме на маса.
Бяхме група.
Групата
пи,
пи,
пи и си тръгна.
Останах сам
с тишината
на порутената кръчма.
Взирах се
в надписите
на олюпената маса.
Плачех на историята
написана
на една от дъските.
Смях се с душата си
на друга
оставена
върху десния крак
на същата тази маса.
След което някой
ме отнесе
в тишината
на плахото ми съществуване
за да пия
от подлостта,
омразата,
любовта,
злобата,
от всички подобни,
които
ще ми дарят мисълта,
че съм сам
на този прокълнат
от Бога,парцел земя,
че все пак
след смъртта
ще нахраня разни
животинки
с тялото си,
а полудялата ми душа
ще се удря в стени
до като се научи
да лети.
30.03.1992 г.
Настанаха нощи
на раздяла.
Телата се разкъсваха
в последни гърчове,
преди да се освободят
от вековното сливане.
Кръвта бликаше
вместо сълзи
от очите
на нищо не разбиращите
лишени от желания
души.
Никоя от тях
не можеше
да си представи
самотата.
За това и в тези нощи
на раздяла,
господар бе страха,
а не любовта.
31.03.1992 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар